Ето ме. Това съм аз. Толкова жалка, нищожна и дребна изглеждам отстрани. Нищо и никакъв човек. Най-обикновен - един от многото. От тези, които никога не забелязваш, дори не поглеждаш.
Никой не може да те вини... Хората сме безбройни, безчислени. И аз не забелязвам... Не забелязвам и теб. Нормално е.
Но ти все пак съществуваш. И въобще не ти пука дали аз си давам сметка, че съществуваш. Защото ти дори не си даваш сметка, че аз съществувам. Но в себе си - не отстрани, не през твоите очи, а в моя свят аз съм и бог, и начало, и единствена истина, творец, съзидател. Защото без мен моят свят не би същестувал.
Така че... ако ти изглеждам отстрани жалка и дребна, то не е вярно. Колкото и да доказваш, че съм незначителна и нищожна - то не е вярно. Аз съм цял свят. Ние сме цели светове. Много светове. Тази сива, уж безлична маса от непознати хора носи у себе си вселени и вселени и вселени. Ти носиш у себе си вселена.
Как може един космос да е жалък и нищожен, и дребен? Това е и твоят космос, и моят, и неговият, и техният. Но у всеки от нас различен, роден толкова пъти, колкото хора има по света.
Светът съществува ли извън теб?